Магистър Публични финанси

С тази статия се слага началото на поредица от публикации, свързани с особеностите на инвестиционния процес, избор на най-доброто инвестиционно решение, оценено през призмата на стойността на парите във времето,  основните принципи за успешно управление на проекти, като освен общите положения ще бъдат разгледани и особеностите при управление на активи в сектора на недвижимите имоти.
Ако попитате различни икономически субекти за същността на понятието инвестиция, ще получите разнообразни дефиниции в зависимост от икономическата среда и сектора, в които те действат. Всъщност инвестициите са инструмент за рационално управление на паричните ресурси на различните участници в икономическата система към дейности, които носят повече пари и увеличават богатството. Всяка инвестиция е продиктувана от стремежа за придобиване на повече блага в бъдеще, в сравнение с възможностите за потребление днес.

Същността на инвестирането е намиране на инвестиционна идея, предварителен анализ и оценка на тази идея през призмата на отделните разновидности на риска и придобиване срещу парични средства на активи, които да носят доход, прираст на капитала и други положителни резултати за собственика на тези средства с цел постигане на устойчивост за продължителен период от време.

Инвестициите се разделят на частни и публични, тъй като могат да се извършват както в частния, така и в публичния сектор. Съществува мнение, че държавните инвестиции отстъпват по своята икономическа ефективност на инвестиционните дейности на частните предприемачи. Често пъти високата норма на възвращаемост на частните инвестиции се дължи на необходимостта правителството да инвестира в непривлекателни, но необходими сфери на стопанската дейност, като по този начин субсидира цялата икономическа система. Ето защо финансираните от държавния бюджет инвестиционни проекти невинаги се подчиняват на изискванията за непосредствена, максимално възможна възвръщаемост.

Друг критерий за диферинциране на инвестициите е видът на актива, към който се насочват свободните парични ресурси – материален, нематериален или финансов. Вложенията в материални ресурси в научни изследвания или квалификация на персонала се означават като реални инвестиции. Покупката на ценни книжа, както и банкови депозити, представляват финансови инвестиции.

Съществуват три базови концепции:

• концепцията за потребителските инвестиции;
• концепцията за икономическите /бизнес/ инвестиции;
• концепцията за финансовите инвестиции.

Концепцията за потребителските инвестиции се свързва с покупката на дълготрайни потребителски активи – покупка на дом, автомобил или някаква друга трайна потребителска вещ. Това обаче е спестовен процес, а не инвестиране в реален или финансов актив, тъй като те на практика не се купуват, за да носят печалба под формата на парични постъпления. Доходът, извлечен от покупката на трайни потребителски стоки, идва не под формата на пари, а под формата на удобство от притежаването на тези стоки.

Друг е въпросът, ако закупените недвижими имоти /земя, къщи, вили и др./ се използват за получаване на доход /наем, рента/ в течение на много години или се използва повишаването на стойността им вследствие нарастване на тяхното търсене, и бъдат възприети като възможност за изгодна спекулация. В основата на концепцията за бизнес инвестиция е насочването на паричните ресурси за придобиване на активи, с които се произвеждат стоки и услуги с цел реализиране на печалба, съизмерима и пропорционална на риска.

Финансовите активи се дефинират като права върху парични суми /банкови депозити, доходи и/или прираст на капитала/. Права върху доходи и/или прираст на капитала се получават чрез инвестиране в ценни книжа: акции, облигации, опции, фючърси. Насочването на парични средства към придобиване на такива активи стои в основата на концепцията за финансови инвестиции. Инвеститорът в този случай поема целия риск, който съдържа подобна сделка, но се стреми да го запази в минимални граници при максимизиране на печалбата. За разлика от бизнесмена, инвеститорът няма възможност за пряк контрол над актива. Той обикновено разчита на способностите на управленския екип, който ще управлява активите му. Мотивите за инвестиции във финансови активи са същите като тези при реалните активи – получаване на доход в течение на дълъг период от време.

В страните с развита пазарна икономика инвестициите във финансови активи постепенно получават приоритет. Много автори по същество отъждествяват инвестиционната теория с теорията за инвестиране в ценни книжа. В основата стои тезата, че инвестирането в реални активи зависи в голяма степен от състоянието и интензивността на инвестиране в ценни книжа, тъй като инвестициите в реални активи в развитите икономики се извършват преобладаващо чрез посредничеството на пазара на ценни книжа. Инвестирането в реални активи се счита за производна функция на финансовите инвестиции, а интензитетът на последните характеризира цялостното състояние на стопанската конюнктура.

В България все още безспорен приоритет имат инвестициите за преструктуриране на производството, разработване на нови пазари, повишаване равнището на качеството на продукцията /нови технологии, обучение на персонала/.

Насочването на парични ресурси за придобиване на определени активи с инвестиционни намерения не трябва да се разглежда като еднократен акт, а като продължителен и сложен процес. Инвестиционният процес има различно съдържание в зависимост от това дали става дума за инвестиране в ценни книжа или в реални активи. В настоящата поредица ще бъдат разгледани дейностите, свързани с инвестиционния процес, отнасящ се към реалните активи.

Инвестирането в реални активи представлява съвкупност от обосновани действия, насочени към постигане на устойчиво развитие на икономическата единица в дългосрочен план. Инвестиционният процес в икономическата единица трябва да се разглежда като последователност от взаимосвързани инвестиционни цикли на отделни инвестиционни проекти, обединени от системата на организационната единица.

Досегашната практика в България е утвърдила схващането, че инвестиционният процес започва с предпроектни проучвания и завършва с достигане на проектните мощности на новия или реконструирания обект, като преминава през следните етапи:

• инвестиционно проучване – технико-икономическо задание /ТИЗ/ за проучване, предпроектно проучване, ТИЗ за технически проект, технически проект;
• капитално строителство – финансиране на проекта, разработване на работен проект, изпълнение на проекта, въвеждане в действие и достигане на мощностите.

Да, безспорно това са елементи от изпълнението на един инвестиционен проект. Ако разглеждаме обаче икономическата единица сама по себе си като система, съдържанието на инвестиционния процес, дефинирано по този начин, не може да бъде надеждна основа за управление на инвестициите. Инвестиционният процес ангажира значителни ресурси на акционери, съдружници или стартиращи предприемачи, като резултатите от осъществяването на процеса имат вероятностен характер. Всичко това налага елементите и връзките на отделният инвестиционен процес да бъдат добре дефинирани, регламентирани и управлявани, за да се гарантират интересите на собствениците и да се намали инвестиционният риск. От мотивите за извършване на инвестиционните действия е очевидно, че възвръщането на инвестициите е важна предпоставка за следващо инвестиране, поради което в икономическата единица трябва да се прогнозират, анализират и управляват процесите и след достигане на проектните мощности до момента на „откупуването” на инвестициите и след това до началото на следващия инвестиционен цикъл. Като тясно свързан с производствения процес, инвестиционният трябва да се разглежда като непрeкъснат процес, интегриращ множество инвестиционни цикли по отношение на всички реални активи и направления на инвестиране.

Основни участници в инвестиционния процес са инвеститорите. Това са лицата и институциите, които осигуряват необходимите парични ресурси за осъществяване на инвестиционните проекти. Те могат да бъдат класифицирани в четири групи: индвидуални инвеститори, фирми инвеститори, институционални инвеститори и държавата.

Нека да тръгнем напред и проследим инвестиционния процес. В началото стоим като пред входа на един лабиринт, без да виждаме и знаем за това, което ни очаква. От многото възможности, всъщност кой път да изберем? Преки пътища няма и те винаги ще ни водят към следващия кръстопът, където трябва да направим и оценим обективно своя нов избор, за да продължим в едната или другата посока. Изходът от лабиринта не е когато сме постигнали физическото изпълнение на инвестиционния проект и сме създали даден работещ актив, изходът е при „откупуването” му и то така, че да са били доволни всички, които са вложили средства в него. При всеки избор, който трябва да правим обаче, не трябва да забравяме, че той не функционира самостоятелно, а в комбинация с други активи и инвестиционни проекти в различен етап на развитие и трябва да се оценява в контекста на системата на икономическата единица. Целта е да се поддържа синхронност между процесите, за да може кръвта /парите/ да циркулират безпрепятствено, което ще гарантира финансовото здраве и мощ на икономическата единица.
Е, застанали сме вече на входа на лабиринта и пред нас има различни пътища и възможности да тръгнем. Накъде обаче?...